Вече повече от пет месеца се опитвам да спася това, което имам, това на което съм се радвал, това което съм постигнал. Вероятно съм като човек, отчаяно насипващ пясък върху онези  детски замъци, красиво, но крайно неблагоразумно изградени точно на брега на морето, с вяра за устойчивост срещу  вълните. Не мога, просто няма как..., пробвах и с молитви, но съм изправен пред разкривеното  лице на ужасна болест, поразила най-близкия човек до мен.  И съм обречен да следя, как всяка следваща вълна отхапва от това, което толкова обичам, отнася го навътре и го превръща в мътилка, спомен... После вълната се завръща и пак всичко се повтаря,  по ръцете ми е само кръв и пясък, лицето ми е странно мокро,  а моето имане се стопява.  Ужасът в очите на децата ми е прекомерен дори за моите сили, те губят нещо, което аз винаги съм имал и липсата на всякакъв опит ме кара отвътре да се гърча и  мълча. Не намирам думи за утеха, а това е лошо. Да, вярно е, че все пак имам фотографии на отминалото неотдавна щастие, но се оказва, че единствено ме натъжават. Винаги съм смятал, че разумният човек се радва на това, което има, но мисля, че тогава, когато съм имал, съм пропуснал да се радвам истински.
-----------------------------------------
* Странно изчезнал пост, вероятно по причина на вечната ми разсеяност

в такива случаи всичко, което пиша, ми се струва глупаво и не намясто, но мълчанието пък не е избор.

кураж! Трябва да се държиш заради тези около себе си!

Страх ме е да призная колко ме е страх от мисълта за своето безсилие да се преборя с толкова голяма, страшна дума... болест... която е надвиснала над най-любимото... Този коментар, на най-далечно, непознато място, е първият ми опит за терапия... такава, както е при пристрастени и нуждаещи се от споделянето на причините... Простете!